Ако в Италия има клуб за когото можем да кажем, че е държава в държавата, това е Ювентус. Не само заради абслютното господство на отбора по спечелени шампионски титли на Апенините (27) и притежаването на всички възможни международни клубни отличия , но и защото тимът е част от империята на най-богатата фамилия на "Ботуша" - Аниели. А в Италия е публичен факт, че без съгласието на собствениците на ФИАТ не се назначава дори заместник-министър.

Ювентус е основан на 1 Ноември 1897 г. от 13 гимназисти от училището "Лицео д’Адзелио". Преди него на Апенините е създаден само Дженоа. Любопитно е, че рожденото място на новосформирания клуб е една пейка на улица "Ре Умберто". Основателите отначалото са искали екпите да бъдат розови, защото този цвят е модерен в салоните на града по това време, но, понеже не са разполагали с екипи с розов цвят, са използвали червени. Тази традиция се запазва до 1903 г., когато един от основателите, вече студент, пътува до английския град Нотингам и остава пленен от екипите на тамошния Нотс Каунти. Така след като се завръща, той предлага "черно-бялото" райе на английския отбор да бъде заимствано в Ювентус. В самото начало отборът играе своите мачове на площад "Д’Арми". Първият президент на Ювентус е Еудженио Канфари, при когото отборът мери сили с най-опитните и организирани отбори в града.

Първата титла на тима е през 1905 г., когато трофеят се разиграва между победителите на три провинции – Лигурия, Ломбардия и Пиемонт. И така след победи над Дженоа и Тилон, Ювентус печелят златните медали. По това време президент на клуба е швейцарецът Алфредо Дик, който само година по-късно напуска и основава другия местен отбор Торино. В тези години Ювентус е в сянката на Про Верчели и Казале.

След Първата световна война отборът е управляван за кракто от написалият химн за клуба Корадо Корадини, а през 1923 г. попада в ръцете на мощната автомобилна компания ФИАТ, като на президентския пост застава Едоардо Аниели, син на основателя на консорциума Джовани Аниели. Веднага след това отборът се сдобива с ново игрище - "Корсо Марсиле ФИАТ" - най-големият стадион по това време, намиращ се на Марсиля Роуд. С новия спомоществовател "бианконерите" печелят титлата през 1926 г., като особено блестят националният вратар и капитан на тима, спечелил световната купа през 1934 г. Джампиеро Комби, безкомпромисният бранител Луиджи Алеманди, унгарските състезатели Йожеф Вияла и Феленц Хирцер, който освен футболист е и правоспособен съдия. Спечелените медали обаче са помрачени от факта, че, малко преди края на шампионата, треньорът на тима Жено Кароли получава инфаркт и умира.

От 1931 г. до 1935 г. отборът е пет пъти поред шампион на страната, а спецалистите наричат този период "Великата петилетка на Ювентус. Именно с навлизането на истинския професионализъм в италианския футбол, когато Серия "А"  стартира в професионален вариант, торинци започват да мачкат своите съперници. От шампионския тим, ръководен от Карло Чаркано, ще се запомнят с изявите си легендарния страж Комби, защитниците Фони, Розета, Калигарис, Бертолин, плеймейкъра Джовани Ферари, безпощадните аржентинци Луис Монти и Раймундо Орси, както и напдателите Чезарини и Феличе Борел (голмайстор на първенството през 1933 и 1934 г.).
Запомнящото се от този период са не само петте шампионски титли, но и, че точно тогава Италианският национален отбор печели световния шампионат през 1934 година. От тогава и започват първите изяви на отбора в световния футбол с участието си в купата на Европа , сега известна ни като Шампионска лига. Тогава Юве достига на четири пъти до полуфинал.

През 1933 отбора сменя клубния си стадион. Построеният за Световните Университетски Игри стадион става собственост на Ювентус, като "бианконерите" играят там до 1990 година.

След това Ювентус изпада в летаргия и се задоволява с второстепенна роля в Серия "А". Все пак се отчита пред милионите тифози с две купи на страната през 1938 и 1946 г.

След Втората световна война, през 1947г., на президентският пост застава Джовани Аниели. Отборът отново печели "скудетото" през 1950 г, въпреки че регистрира рекордната в историята си загуба от Милан с 1:7. От този шампионски състав на "черно-белите" също има няколко изключителни състезатели - вратаря Виола, защитниците Бертучели и Маненте, халфовете Мари, Парола, Пичинини, аржентинския нападател Мартино, Бониперти и "датското чудовище" Джон Хансен. През 1952 г., ръководеният от англичанина Джес Карвър състав, отново е шампион на Италия. По това време "бианконерите" играят в типичен британски стил с остри центрирания в нападение , където високите нападатели - Джон Хансен и Карл Хансен, бележат голове, предимно с глава. Именно носещият прякора "Чудовището" таран става голмайстор на "калчото" през същатата година с 30 точни попадения.

Ювентус печели поредното си "скуде" през 1958 г., което е десето за клуба и осигурява първата звезда - знак за спечелени 10 титли на Италия. Най-голям принос за успеха има напдателният тандем Чарлс - Сивори, които отбелязват общо 50 гола. Уелският нападател Джон Чарлс вкарва 28 попадения, което го прави топ голмайстор за сезона, а аржентинецът Сивори се е разписал 22 пъти в противниковите врати.

Следващият шампионски състав през 1960 г. е проектиран от Любиша Брочич. Този отбор прибира в богатата си витрина и купата на страната. Голямата фигура в него е Омар Сивори, който, освен че е голмайстор на шампионата, е избран и за играч номер 1 на страната. През 1961 г Ювентус е отново носител на трофея, а пресата нарича шампионата "първенството на Сивори". Именно аржентинецът печели най-престижната индивидуална награда в Европа - "Златната топка". А "Старата госпожа" от своя срана става първия италиански отбор, имащ право да носи на фланелката си една звездичка, което на Апенините символизира 10 спечелени шампионски титли.

Ювентус печели купата на страната през 1965 г. и шампионата през 1967 г., а в редиците си има нови славни състезатели, сред които са испанецът Дел Сол, Меникели, Дзогони, Стакини. Тимът е сглобен от парагвайския специалист Ериберто Ерера. Интересно за титлата през 1967 г. е, че те триумфират благодарение на победа в последния кръг на Мантова над водача в класирането Интер с 1:0. Следващият отбор на "черно-белите", който се окичва два пъти със златните медали през 1972 и 1973 г., е ръководен отново от чужденец - Честимир Бицпалек. Той има на разположение истинско съзвездеи от супер-футболисти като вратаря Дзоф, Анастази, Бетега, Капело, бразилецът Алтафини, немецът Халер, Каузио. Те предлагат изключителен футбол и покоряват сърцата на привържениците си на стадион "Комунале". За съжаление на верните тифози, които пропътуват разстоянието между Италия и Белград, те губят финала на КЕШ през 1973 г. от холандския Аякс на Йохан Кройф с 0:1.

През 1971г. Джампиетро Бониперти започва дълъг и успешен период като президент. През петнадесетте години на неговото управление (от 1972 до 1986), Ювентус печели девет първенства и опитва вкуса от победата във всички европейски и междуконтиненталните турнири.

Златния период на отбора настъпва със заставането на поста на старши-треньор на Джовани Трапатони през 1976 г. С встъпването на тази длъжност, той налага в състава Бонинсеня, Ромео Болети, Бенети, Ширея, Тардели, Джентиле, Кабрини и Фурино. И още на следващия сезон "Трап", както е известен в Италия, прави "бианконерите" шампиони, след като надделява в борбата за първото място над "вечния съперник" Торино. Освен това извежда Ювентус и до първото международно отличие - Купата на УЕФА, след като е надигран Атлетик Билбао с помощта на гол на чужд терен - 1:0 и 1:2. На следващата година, през 1978,  титлата е защитена по още по-убедителен начин, като съставът загатва за бъдещи грандиозни успехи.

През този период започва участието в състава на смятания от мнозина за най-голямата легенда на клуба - Гаетано Ширея. Той изиграва 14 сезона (от 1974г. до 1988г.), печели 14 титли (7 скудета, 2 купи на Италия, 1 КЕШ, 1 УЕФА, 1 КНК, 1 суперкупа на Европа, 1 междуконтинентална купа), изиграва 552 мача и вкарва 32 гола. Има 72 мача и 2 гола за националният отбор на Италия, като става Световен шампион през 1982г.
Любопитното в неговата кариера е това, че няма нито един жълт или червен картон за всичките тези години.

Ширея спира с футбола след края на сезон 1987/88, който е един от най-слабите в историята на "Старата госпожа". Веднага след това започва да работи за торинският гранд като скаут.
Загива трагично година по-късно, в автомобилна катастофа в Полша, пътувайки за да наблюдава следващият съперник на Юве.

През 1980 г. идеално в състава се вмества Лиъм Брейди. Той поема плеймейкърските функции по време на двете нови титли през 1981 и 1982 г., като и двете години ‘’бианконерите’’ печелят първото място буквално последния кръг, след като изпреварват съответно Рома и Фиорентина. Титлата през 1982 е под номер 20, което означава още една звезда на екипите.

След това Трапатони прави отличен ход с ангажирането в отбора на френската легенда Мишел Платини, който донася на тима нови две титли през 1984 и 1986г. Особено трудно се оказва второто скудето, защото до самия край „черно-белите” водят люта битка с Рома, които губят в последния кръг от Комо с 0:1.

Отборът, ръководен от Трапатони, губи финала на КЕШ през 1983 г. от западногерманския Хамбургер с 0:1, но печели купата на КНК през 1984 г. след победа срещу Порто с 2:1. На следващата година във витрината на клуба намира място и най-престижният европейски клубен приз – КЕШ, след победа над Ливърпул с 1:0 (гол на Платини от дузпа). Този мач обаче ще бъде запомнен с трагичните инциденти на белгийския стадион „Хейзел”, при който намират смъртта си 39 италианци. Ювентус триумфира и с Междуконтиненталната купа през 1985 г., когато с помощта на лотарията на 11 метровите наказателни удари са наказани аржентинците от Архиентинос Хуниорс (2:2, след дузпи 6:5). Освен Платини в отбора са още и куп класни състезатели като героя от Мондиал `82 Паоло Роси, Алдо Серена, полският дрибльор Бонек, уелсецът Йън Ръш, датчанинът Михаел Лаудруп. През 1986 г. Трапатони напуска Ювентус, след 10 години неуморен труд, и поема Интер. През 1990 г. Ювентус се премества в новия си дом - стадион "Деле Алпи", който е построен специално за световното първенство. С напускането на големия специалист, отборът губи позициите си, като задоволява привържениците си единствено с една купа на страната и Купата на УЕФА през 1990 г., спечелена след победа над Фиорентина с 3:1 и 0:0. При второто стъпване на Трапатони на треньорския пост, отборът не успява да спре хегемонията на Милан, въпреки че има на разположение Роберто Баджо, Скилачи, Виали, Дино Баджо, немците Колер и Хеслер, бразилеца Ж. Сезар. Той успява единствено да извезде тима до нова европейска купа - тази на УЕФА през 1993. Съставът от Торино надделява с феноменална игра над Борусия Дортмунд и в двата мача с 3:1 и 3:0. ГолеГолемите герои от тези запомнящи се срещи са Роберто Баджо и Дино Баджо, които правят каквото си искат с ошашавените немски бранители.

От 1994 г. отборът е поет от един малко известен треньор за онова време - Марчело Липи. Разбира се, следящите шампионата на Серия „А” вече са осъзнали колко много е направил той при работата си в Аталанта и Наполи. Поверяването му на поста от фамилията, колкото и рисковано да е, се оказва повече от успешен удар. Още при първия си сезон, Липи прави Ювентус шампион и носител на купата през 1995 г., по възможно най-убедителен начин. От този великолепен състав се открояват почти всички състезатели – Перуци, Ферара, Порини, Такинарди, Роберто Баджо, Дел Пиеро, Виали, Раванели, хърватина Ярни, португалеца Соуса, французина Дешан.

На следващата година Ювентус печели КЕШ, след като надделява над Аякс - 1:1 и 4:2 след дузпи. В традиционен мач, който се играе в Токио през декември за „Тойота къп”, е победен и аржентинския представител „Ривър Плейт” с 1:0, след гол на новата звезда на тима Алесандро Дел Пиеро.

След финала с Аякс, Ювентус прави невероятен трансфер. В състава е привлечен един от най-силните футболисти за всички времена - французина Зинедин Зидан, който става основен двигател за това "Старата госпожа" да бъде хегемон в Европа в продължение на 3-4 години. С негова помощ Юве играе още два финала за КЕШ (през `97 и `98 година), които обаче "бианконерите" губят, съответно от Борусия Д. и Реал М. Титлите през 1997г. и 1998г. също са спечелени по особенно знаменателен начин с явно превъзходство над противниците. Оосбено паметен е успехът от първата година, защото 24 скудето става факт на вековния юбилей на клуба.

В тима са привлечени още холандския черноработник Давидс, саможертвения уругваец Монтеро и италианския нападател Филипо Индзаги. През 1999 г.,след няколко слаби резултати,”Фуболният Пол Нюман”, както наричат Липи в Италия заради приликата му с известния актьор, бе уволнен. Тази смяна учуди всички, защото големият треньор, освен спечелените „скудета” и КЕШ, бе извел отбора и до два финала в Шампионската Лига през 1997 и 1998 година.

На негово място застава легендата на Милан Карло Анчелоти, който не е приет много радушно от тифозите на „Старата госпожа”. И, след като „черно-белите” са изпреварени в три поредни първенства, съответно от Милан,Рома и Лацио, това принуждава ръководството да заложи на безработния тогава Марчело Липи. С поемането на тима италианецът като че ли променя нещата с вълшебна пръчка и, въпреки напускането на френския гений Зинедин Зидан, извежда отбора до две шампионски титли през 2002 и 2003 г. С основен дял за успехите са Буфон, Ферара, Песото, Такинарди, Дзамброта, Ди Вайо, хърватина Тудор, уругваеца Монтеро, французите Тюрам и Трезеге, чеха Недвед и капитана Дел Пиеро.Тимът на Липи достига и до финала на ШЛ през 2003 г., след като преди това именно италианците отстранянат считания за фаворит Реал Мадрид. Във финалния двубой с Милан обаче липсва футболист номер 1 на Европа за 2003 г. – чехът Павел Недвед, който си изпросва ненужен жълт картон в мача с „Белия балет”. Така „росонерите” побеждават след изпълнение на дузпи с 3:2, в редовното време 0:0.

Въпреки този неуспех, съставът на Липи ще бъде запомен от всички почитатели на футбола с огромната си воля и тактическа дисциплина.

След това, две години, съставът се води от Фабио Капело, който прави тима два пъти шампион на страната. Най-силните звена на отбора са традиционно силната защита и феноменалната физическа подготовка на състезателите, която им позволява да атакуват съпреника през всичките 90 минути. Освен това, според специалистите „бианконерите” са отбора имащ перфектна тактическа дисциплина, защото всички ярки индивидуалности подчиняват усилията си на колектива. В големите дербите срещу Милан и Интер „черно-белите” печелят, защото психологически са настроени по-правилно за големите битки. Не на последно място трябва да отбележим и правилната кадрова политика. За разлика от другите грандове Ювентус много рядко сменя треньори, като не се закупуват и „набедени звезди” и се залага само на изпитания принцип да се закупува футболист само за необходимия пост. За отличния климат в отбора огрмен принос има генералният директор Лучано Моджи, срещу когото през 2006г. са изсипани купища нападки за корупция. И ако Капело е главния изпълнител на „прекрасната футболна филхармония”, то Моджи е архитектът на големия проект „Ювентус” и победите без край.

За жалост след сезон 2005-2006 се случва най-големият скандал в историята на италианския футбол, утвърдил се с името Калчополи. Ювентус е обвинен в купуване на мачове и съдии и е изхвърлен в Серия "Б" с точков пасив. За треньор е назначен легендарният бивш халф на тима Дидие Дешан, а някои от големите звезди на отбора - Канаваро, Ибрахимович, Виера, Емерсон, Тюрам, Дзамброта напускат и пропускат шанса да бъдат увековечени в песните на феновете. Остават Дел Пиеро, Трезеге, Недвед, Каморанези и Буфон, които може би правят малка стъпка назад в кариерата си и във финансовото си благосъстояние, но правят огромна крачка напред в превръщането си в легенди.
Малко по малко, Юве се изкачва по стълбичката в Серия „Б” и накрая на сезона завършва на първо място. Веднага след като осигурява промоцията на Ювентус, Дешан подава оставка заради неразбирателство с ръководството. В последните два мача в Серия "Б" начело на тима е Джанкарло Корадини. Любопитен момент е първата пресконференция на Корадини, когато той се определя за "Малкия Моуриньо", тъй като е имал възможността да се учи от един от най-големите в бранша - Липи и Капело.

През лятото на 2007 г. за старши-треньор е назначен Клаудио Раниери. Неговата мисия е по най-бързия начин да върне Ювентус на върха. При първия си сезон се справя нелошо - извежда отбора до 3-то място в крайното класиране.

Следващата година обаче не е щастлива за Раниери - той е уволнен малко преди края на сезона, след като в седем поредни мача не успява да постигне победа. Заместен е, до края на сезона, от шефа на школата и един от знаменитите футболисти на клуба  - Чиро Ферара. Малко по-късно той подписва и постоянен договор.
 

При първата си година в Серия "А" след Калчополи, Ювентус финишира трети в първенството, на втората се изкачва с една позиция и всички, които обичат "Старата госпожа", се надяват, че през сезон 2009-2010 възходящата линия ще продължи.

Началото е обещаващо, но липсата на опит в треньорската професия на Ферара казва своето и той не успява да задържи доброто представяне през цялата кампания. Отпадане от ШЛ още в груповата фаза, отпадане от Купата на Италия и срив в Серия "А" са достатъчни причини ръководството да го освободи. Като временен терньор, до края на сезона, е нает Алберто Дзакерони. Желаният ефект на подобрение не се получава и отборът записва срамното 7-мо място в крайното класиране.



Ужасяващото представяне на тима за сезон 2009-2010 логично води до кардинални промени: за треньор е привлечен Луиджи Дел Нери, спортен директор става Джузепе Марота, а президент Андреа Аниели. Сериозни промени има и в състава, където вече не фигурират Давид Трезеге и Мауро Каморанези.
Но историята се повтаря почти дословно - приличен есенен полусезон и тотален крах след зимната пауза. Ювентус записва второ поредно 7-мо място в Серия "А", отпада още в груповата фаза на Лига Европа и отново не постига нищо сериозно за Купата на Италия. Имайки предвид това, не е очудващо, че феновете станаха свидетели на поредна рокада на треньорския пост - Дел Нери е заменен от Антонио Конте. Легендарният халф от средата на 90-те и началото на 20 век, постигнал редица успехи с тима и известен със сърцатата си игра, има изключителното тежката задача пред себе си да върне респектиращия вид на Ювентус - на върха в Италия и редовен участник във фазата на директните елиминации в ШЛ.

Нов треньор, нов стадион и надежди за начало на нов бляскав период са настоящето на Ювентус, преди започването на сезон 2011-2012.  

През септември 2010 италианската агенция за проучвания "Demos & Pi" публикува данни, според които Ювентус има най-много фенове в Италия. 12 млн. души са се определили като привърженици на "Старата госпожа", което прави 29% от всички футболни тифози в страната. Според същото проучване, "бианконерите" са и сред най-обичаните в световен мащаб - 180 млн. фена, като 43 млн. от тях само в Европа.

Ювентус е известен като отбора на благороднците и аристократическия елит. Именно заради това в Торино отборът е мразен от средната класа и бедните слоеве, които ненавиждат споносора на отбора „ФИАТ”.


Голямата гордост на всички, които обичат „Старата госпожа”, са спечелените рекордни 29 шампионски титли (последните две отнети след скандала Калчополи), влизането на отбора в клуба на великите клубове, притежаващи КЕШ, КНК, Купата на УЕФА, Суперкупата на Европа, Междуконтиненталната купа. Освен това, през знаменитите за „Скуадра адзура” 1934, 1982 и 2006,  когато „адзурите” печелят три световни титли, приносът на играчите на Юве е най- голям. Девет от състезателите на „черно-белите” са били включени в националния  отбор през 1934 г., шест през 1982 г. и пет през 2006 г., а Юве е отборът, който има най-много световни шампиони за всички времена.  Това е безспорен повод за гордост, защото само на пръстите на едната ръка са другите клубове на Стария континент, които могат да се похвалят с подобни успехи.

Благодарение на Borko_10

Редакция и допълнения: Николай (bianconero27)